Чужденецът, взел решение да потърси международна закрила в страна от Европейския съюз, среща редица предизвикателства по своя път − от напускането на дома до достигането до европейската (в нашия случая българска) граница, от момента на пресичането на тази граница до получаването на бежански или хуманитарен статут, или отказа за получаването му, а и след това. Чужденците, принудени от различни обстоятелства да напуснат родината си, веднъж преминали българската или друга европейска граница, имат законово право да подадат писмена или устна молба за Международна закрила пред отговорните държавни институции. До получаването на решение за предоставена международна закрила, включваща бежански или хуманитарен статут, те имат следните законови права: да останат на територията на приемащата страна; на правна защита; на подслон и храна; на достъп до здравно обслужване и социално подпомагане; на свобода на вероизповедание в съответствие с Конституцията и законите; на Образование и професионално обучение; на преводач; на достъп до трудовия пазар след третия месец от момента на пребиваването си. Председателят на Държавната агенция на бежанците (ДАБ при МС) взема решение по образуваното производство за предоставяне на международна закрила в срок от 6 месеца, а при особени обстоятелства този срок може да бъде удължен с още 9 месеца, но по закон вземането на решение не може да продължи повече от 21 месеца.

Преди да бъде представен анализът на нагласите на лицата, търсещи и получили международна закрила по отношение на установяването и интеграцията им в България, е важно да бъдат представено мнението им и по други два важни въпроса, намерили широк отзвук в публичното пространство: „Бежанците – икономически мигранти ли са?“ и „България – транзитна дестинация ли е за бежанците?“. Проведените фокус-групови дискусии (ФГД) бяха насочени в посока на идентифицирането на причините, които обуславят желанието на чужденците да напуснат домовете си и да се установят тук. В мнозинството си, участниците от Сирия, Афганистан и Ирак посочват военните действия като основна причина за тяхната емиграция. Някои участници от Ирак смятат, че животът им е бил застрашен, поради политически причини, а други – от Иран смятат, че гражданските им свободи са били нарушени, вкл. и свободата на религиозно изповедание. На практика публичното схващане за част от бежанците от Близкия Изток, че са „икономически мигранти“ (най-вече тези, които не са от Сирия) се разминава с мотивацията за емиграцията им. Разнообразието от дадените отговори тук не може да бъде изброено, но общото между всички отговори е, че чужденците, търсещи и с предоставена международна закрила, напускат родните си страни, тъй като основните им човешки права са били нарушени, независимо от това дали тези страни са определени като райони във война, в риск или на сигурност. Миграцията им би могла да бъде описана по-скоро като принудителна, отколкото като доброволна, тъй като според мигрантите, са налице различни фактори и обстоятелства (push factors), които ги лишават от условия на сигурност за живота им, възможности за упражняване на основните им човешки права и за удовлетворяване на основните им жизнени потребности, както и възможности за защита от страна на държавните институции. От друга страна, насочването им към Европа е обусловено от предварителните им представи за наличие на подобни условия, именно на сигурност и на гарантирани човешки права (pull factor), което определя и дестинациите за заселване в конкретни страни. В колективните представи имигрантът е млад мъж, готов на всичко, за да премине границите в преследване на желаната цел (Razemon 2004). В действителност половата структура на

имиграцията трайно и съществено се променя. Така, в условията на бежански потоци, преминаващи през България, липса на информираност, непознаване, културна различност и страх лесно намират почва за развитие стереотипите и митовете, повлияни от медийното представяне на бежанците, политическото говорене, позиции и действия. Отрицателните нагласи всъщност „разбиват“ мита за българското гостоприемство и включват хората от Близкия Изток към представите за етническия и религиозен друг. Негативизмът и страховете спрямо тази нова общност се използва от различни политически партии за мобилизиране и разширяване на електората им, което ясно се вижда от предизборните кампании на местните избори.

Последвалите миграционни вълни в резултат на конфликтите в Близкия Изток, които засягат и България, довеждат до преосмисляне на готовността на страната към прилагане на европейските демократични ценности и политики. Противоречието с предварителните очаквания на бежанците за България като европейска страна, липсата на условия за интеграция и ниския жизнен стандарт, отношението на властите и обществото водят до редица предизвикателства, които в крайна сметка ги принуждават да продължат движението си към други страни от ЕС. Дори и да останат в страната, трудно биха се адаптирали. В допълнение на това, политиката на твърд подход спрямо тях е другият фактор, който ги мотивира да потърсят реално убежище в друга страна. Докладите на различни международни и национални неправителствени организации, съдържащи данни за нехуманно отношение, и полупразните лагери през есента на 2015 г., са индикатор. Тази политика няма пряко отражение само върху новопристигналите, а оказва силно влияние и върху общественото мнение. Въпреки тенденциите към състрадателност, мнозинството от българското общество вече е изградило трайни и силни негативни нагласи. Определяни като „цигани“ и „терористи“, бежанците в България стават новите други, стереотипизирани със стари и нови представи. В крайна сметка самопредставите за гостоприемство и етническа толерантност са разрушени от липсата на информация, познание, приемане на другостта, както и от историческия комплекс или страх към мюсюлманския свят.

На този етап България все още е транзитна точка в движението на търсещите убежище към Германия, Швеция и други европейски страни. Тази транзитност не бива да се възприема като трайна дефиниция. В близко бъдеще зависи от разрешаването на кризата в Близкия Изток, от политическите решения на турското правителство за това дали да продължава да удържа миграционния поток към българските граници, както и от прилагането или анулирането на Дъблинския регламент. В този смисъл заявяването и изпълнението на определена политика спрямо бежанците, независимо от медийно-обществените им портрети, не трябва да се ръководи от предизборни партийни цели и от временни решения, а трябва да бъде съобразено с реален дългосрочен план за временно или постоянно приемане и интегриране.

 

Този материал е съставен от откъси от изследване на Българската Академия на Науките /БАН/, озаглавено „Българи в чужбина, чужденци в България“ и том III от публикация на БАН – „Миграции и национална идентичност“

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *